“36. Призракът на смъртта през априлстр. 589 В задния двор на старата тухлена къща, където живееше Мънк, един от тези малки, оградени дворове на нюйоркските къщи — частица от размерената площ на квартала, се виждаше парче стара изтощена земя, едно петно нежна тревица и едно-единствено дърво. През онзи април Мънк гледаше как ден след ден това дърво отново бързо се покрива с великолепната зеленина на младите си листа. И един ден, когато се взря в сърцевината на вълшебната му избуяла зеленина и забеляза как в нея проникват струйки трептяща светлина, как тоновете стават по-богати, как се менят и играят с най-незабележимите промени на светлината и с всеки най-нежен и неуловим полъх на вятъра, всичко това му се стори така живо, реално и силно, че то се превърна в магия и тайнство, събрало в себе си цялата мъчителна мечта на времето и човешкия живот. И внезапно той изпита чувството, че дървото се бе сляло със съдбата му, и видя живота си в цялата му мимолетност от раждането до смъртта. Въздействието на зеления цвят върху спомените му и чувството му за време го накараха да изпита своебразната сила и способността на пролетта да събужда у човека дълбокото, неуловимо и загадъчно усещане за неговата принадлежност към света. Първата зеленина на пролетта,и особено първата зеленина в града, не само обгръщаше целия хаос и безпорядък на града в огромната лирична хармония на живота, но и въздействаше магически върху всичките му спомени, така че целият живот, който пулсираше наоколо му се превръщаше в неделима част от всеки миг на собственото му съществование. По този начин миналото бе станало осезаемо като настоящето и той преживяваше събития отпреди двадесет години с такава сила и вълнение и чувство за реалност, като че ли се бяха случили току-що. Мънк усещаше, че във времето няма сегашно и минало, че никое „сега“ не е по-живо и действено от „тогава“, и така измислицата за непрекъснатостта на времето изчезна и целият му живот се превърна в едно нерушимо единство на време и съдба. Така през онази пролет съзнанието му бе всецяло погълнато от вълшебството на магическата зеленина и затова в живота му като във фокус се събра цялата сила на едно видение: това беше видението на смъртта: унищожението, което, неизменно присъствуваше в хилядите, непрекъснато вълнуващи мисълта му образи. Той виждаше света в краските на смъртта не защото се опитваше да го прегърне, не защото искаше да се измъкне от този така непоносим живот и да отиде в някакво свое, приказно кътче, но защото от години жаждата му за знания, която бе така ненаситна, че не му даваше мира, докато до дъно не изчерпи същността и смисъла на нещата, все още го тласкаше напред към бягство към живота. Но сега му се струваше, че самият живот то е изиграл.”

− Thomas Wolfe −